Тед Кочев: В Канада ми казаха, че мириша на чесън

Тед Кочев, чиито родители са българи, е сред големите имена в Холивуд. Световният режисьор има „Златна мечка“ от Берлинале, две номинации за „Златна палма“ в Кан и една за „Оскар“.

84-годишният кинаджия е създател на „Уикендът на Барни“, „Обучението на Дуди Кравиц“, „Да се събудиш в страх“, легендарният екшън „Рамбо: Първа кръв“. Роденият на 7 април 1931 година в Торонто артист е кандидатствал за получаване на българско гражданство, за да получи паспорт.

На официалното откриване на 20-ия София филм фест в четвъртък Кочев получи Наградата на столична община за принос към света на киноизкуството. Вчера, на среща с медиите, Тед пробва българския си език с веселяшко признание: „Станах стар вампир. Както казва моят брат – стари, стари кокали“.

– Господин Кочев, за последно сте били в България преди 55 години. Какви са ви впечатленията от това, което виждате сега?
Беше по времето на комунизма и тогава градът изглеждаше по съвсем различен начин. Сега, като се разхождам по центъра, ми прилича на Париж. София е станала много красива. Невероятна.

– Вие сте на 28, когато се срещате с Петър Увалиев. Какво се случи след това?
Аз съм един българин във филмовата индустрия. Но има и друг – на френски Пиер Рув. Той продуцира „Фотоувеличение“ на големия Микеланджело Антониони. Тогава Пиер ми звънна, за да ме информира. Отвърнах му: „Цял Лондон вече знае“. „Филмът е твърде дълъг и трябва да го отрежем, можеш ли да го видиш и да направиш предложения“, продължи той. „Не! Как така аз ще режа филм на Антониони? Знам какви номера въртите вие, продуцентите. Сигурен съм, че действаш зад гърба на режисьора“. А той рече: „Тодор, много сте циничен за толкова млад човек. Как мога да ви убедя?“ „Лесно е – просто помолете режисьора да ми се обади лично“, бях категоричен аз. И след 30 минути телефонът иззвъня. „Тед Кочев, Микеланджело Антониони е.“ „О, какво удоволствие“. Тогава имах само два филма – той ми каза, че много е харесал вторият, „Живот на върха“. И че не иска някой сбръчкан старец да му редактира филмите, иска някой млад като мен. Така че приех. Трябваше да отрежем 20 минути. Изгледах филма, написах си предложенията и му ги изпратих. Антониони прие абсолютно всички. После ми каза: „Толкова съм ти благодарен – следващия път, като дойдеш в Рим, ще те почерпя.“

– Оказа ли ви влияние общуването с толкова велик кинотворец?
Той имаше осем сценаристи. Попитах го как е възможно това. И ми обясни, че с още един писател създават целия сценарий – но сякаш за ням филм, без никакви реплики, макар и сто страници. И Италия не смятали, че диалозите са толкова важни, както е във Холивуд. „За нас филмите са образи, картинки, а диалогът трябва да го оставим за театъра“, каза ми Антониони. След това обаче той наемал най-добрите – и се получавали осем. Този опит с Антониони ми повлия невероятно много. Когато пиша сценарий, се старая да го правя така, сякаш рисувам картина.

– Как определяте своя живот – през какви етапи минахте?
В киното ме интересуват хора, които търсят себе си. Филмите ми често са свързани с темата за себепознанието и пътя към него. Като например „Да се събудиш в страх“ – главният герой си мисли, че е по-различен от останалите, но после осъзнава, че всички сме в една и съща лодка. Има такъв момент и в „Обучението на Дуди Кравиц“. Един от героите се обръща към него: „Какво си се затърчал наоколо, все едно имаш карфица в гащите.“ И моят живот беше нещо подобно. Не знаех на какво съм способен и докъде можех да стигна. Аз бях българин в Канада. Така ме възприемаха, въпреки че живеехме като англичаните. Така че темата да си аутсайдер, да си различен е много важна за мен.

– Детството ви е преминало в Торонто…
Един ден съученици ми казаха, че мириша на чеснов лук. На следващия отидох с голяма глава лук, отидох в парно инсталацията и го напъхах вътре. Три дни нищо не стана, но на четвъртия цялото училище миришеше на чеснов лук. Всички се побъркаха. Извика ме директорът на училището и ми каза, че знае, че аз съм виновен. Чесновият лук е твоя работа, каза ми. Аз отричах, разбира се, но той настоя: Първо, ти си българин – само ти знаеш за чесъна. И второ: ти си много интелигентен и изобретателен, само ти можеш да направиш това. Само ни кажи къде си го сложил и няма да те наказваме.

– До какъв етап е вашият проект за филм за Борис III и спасяването на българските евреи?
40 години мечтая да направя този филм и да го покажа в Холивуд. Когато говорих там за спасяването на нашите евреи, никой не ми вярваше. Казваха, че ако историята е истинска, а тя е невероятна сама по себе си, сигурно всички щяха да знаят за нея. Но тя е истина. Имах много разговори с царското семейство – с Мария Луиза, Симеон Сакскобургготски, с племенника му Херман. След няколко чернови сценарият е почти готов. За това сега търсим пари. В Холивуд, ако заглавието не съдържа някакво мъжко име – като Супермен, Спайдермен или „Железният човек“, филмът няма как да се случи. Така че се насочих към Европа за търсене на пари. Тъй като съм от Канада, можем да се възползваме от канадските субсидии.

– По времето, когато избирате Силвестър Сталоун за ролята на Рамбо, той е вече известен. Поддържате ли връзка сега?
Продуцентите не искаха да взимам Сталоун за ролята, защото двата му успешни филма бяха за Роки Балбоа, а всичките му други бяха тотален провал. Стереотипът по това време в Холивуд беше, че Сталоун може да работи само като боксьор. Но аз видях нещо специално в него, той беше първият ми избор за ролята и знаех, че е перфектен. Изпратих му сценария и още на следващата нощ той ми се обади и ми каза, че е страхотен и иска да играе. Но искаше да пренапишем някои неща. Той е много хитър, той знае какво публиката иска да види и какво не. Той нанесе две големи промени в историята. Първата беше в момента, когато е преследван от жандармерията и избива много от полицаите. Силвестър ми каза: Тед, в твоя сценарий става дума за човек, който мрази насилието, виждал е да убиват деца и приятелите му във Виетнам, така че да се завърне у дома и да започне да избива… просто не върви. За това ще те помоля в този филм той да не убива никого.“ Концепцията ни беше да представи самоубийствена мисия, т.е. накрая героят трябваше да се самоубие. Историята с ветераните в Америка е тежка. В предишни години те са били посрещани като герои с фанфари, но след тази война всички ги заклеймяваха. Левите ги нарекоха убийци на бебета, а десните – загубеняци, които провалиха войната. Те бяха отхвърлени от всички. До ден днешен всеки месец стотици ветерани се опитват да се самоубият, около 300-400 от тях успяват. Все още не получават подходящо медицинско лечение и страдат. Това е нечувано. Написахме сценария така, че да се разбере, че няма място за Рамбо в Америка. Малкият град, в който се развива действието, е метафора на цялата страна. Затова според първия вариант на сценария накрая Рамбо се самоубива. Силвестър дойде при мен и ми каза: „През цялото време Рамбо преминава през такива неща, сякаш го гонят, измъчват… А накрая го убиваме. Публиката ще ни намрази“ Той усети, че дистрибуторите и публиката щяха да предпочетат щастлив край и се оказа прав.

– Защо така се случи, че 55 години не успяхте да се върнете в България?
Имам много роднини тук – братовчеди и от страна на майка ми, и на баща ми. Единственият филм, който искам да направя тук, е този за Борис, но преди беше трудно да се намерят пари за него. Аз съм номад, правя филми навсякъде по света. Това е част от характера ми и ми харесва.

– Защо не режисирахте и другите части за Рамбо?
Не обичам да правя продължения на собствените си филми. Самият Рамбо мрази насилието, а след това го превърнаха в машина за убиване. Изобщо не бях съгласен с това.

Източник: standartnews.com