ПО ПОВОД 3 МАЙ – СВЕТОВНИЯ ДЕН НА СВОБОДНИЯ ПЕЧАТ

Днес пътувах с автобус от Пловдив за София. По навик си купих „24 часа“ и „Марица“, за да убивам протяжното пътуване, което вече трае над два часа. И двете издания, които продължават да претендират, че са „качествени“ – едното на национално, другото на регионално ниво, по традиция те задавят с множество информационни хапки. Тук-там има и някоя по-дълга история, която е или манипулативна, или представлява някоя изкуствено раздута несъществена новина. В „часовете“ на първа страница четем как „Българите забогатяха: Два пъти повече хляб и месо се купуват със среден доход“ (чак в текста разбираш, че сравнението е с 2004 г., а не с 1989-а, да речем). В „Марица“ има цяло следвеликденско четиво за психично болен „касапин“, пуснат на свобода, от който треперел цял квартал. Е, в двата вестника открих и няколко интересни анализа / интервюта, но като цяло тези жанрове са толкова дефицитни, колкото и рекламата по страниците им. При 40 страници „часовете“ събират с мъка около 4 страници реклама, половината от които на медийни продукти на „Труд“, най-вероятно на бартер. Имат и две страници с обяви. При 16 страници „Марица“ има малко повече от 1 стр. с реклама и страница и половина обяви. Поне така ги преброих. Да се чуди човек как оцеляват не само тези две издания, но и подобните им „качествени“ вестници. Очевидно не е по законите на пазара въпреки ниските им тиражи, които им спестяват разходите за хартия и печат. Тиражите на българските вестници обаче продължават да бъдат ревниво пазени сякаш са държавнта тайна. Напоследък издания като „24 часа“ и „Марица“ се опитват да компенсират като наблягат на висока читаемост онлайн. Това сигурно е така, но тя не носи големи приходи от реклама. Така че, как оцелява при тези обстоятелства целокупната българска преса, ако не се финансира от сивия сектор, е въпрос с повишена трудност. Дори за Нобелова награда.

Коментар на Иво Инджов – Институт за модерна политика