ДА ПОМНИМ И ПОЧИТАМЕ ГЕРОИТЕ, А НЕ ПРОСТО ДА ПРАЗНУВАМЕ СВОБОДАТА СИ

Руската армия и българските опълченци ни измъкнаха от кървавите ръце на Османската империя, довършвайки делото на българските революционери.

Искам да ви припомня някои събития около освобождението ни чрез репортажите на един голям българофил – американският журналист Джанюариъс Макгахан.

Благодарение на неговите репортажи в „Дейли Нюз“ света разбира за турските зверства над българите. Своите разследвания за тях той започва през 1876г.

По време на руско-турската война Макгахан е специален военен кореспондент и отразява всички важни събития и сражения. Представям ви много малка част от написаното.

Репортаж от Кишинев на 29 януари (10 февруари) 1877г.

„….Самият факт, че руското правителство е намерило за нужно да прибегне до такава многозначителна и скъпа мярка, каквато е мобилизацията, единствено за удовлетворение на общественото мнение, свидетелствува за дълбочината и силата на онова негодувание, което руският народ изпитва против страшните зверства на турците над славяните на Балканите. В това чувство никой не познава русите тъй, както аз ги познавам, струва ми се, не може да се заблуди…..“

„…..Колкото се отнася до русите като народ, то те завоевателни планове нямат. Ако попитат от какви подбуждения в такъв случай се ръководят те, като желаят война, аз отговарям без колебание: от симпатия към страдащия народ, който им е родствен по произход, език и религия. Аз зная, че между нас, хората от англо-саксонската раса, е обичайно да се надсмиват на такива подбуди и да изразяват недоверие към тях. В отговор на тези надсмивания и недоверие аз ще кажа, че не всякога е безопасно да се съди за подбужденията на противника от своите собствени, особено когато те се представят като подбуждения от най-егоистично естество. Вечната участ на хората, които разбират само користните цели, е да претърпяват поражение и да се измамват, когато имат работа с противник, който се ръководи от по-високите подбуди на честта, законността, правото, състраданието и великодушието….“

Репортаж от Шипченски проход, 24 август 1877г.

„….Сигурен съм, че руските войници се биеха с не по-малка храброст, защото през двата дни, преди да стигнат бойното поле, те бяха марширували с изпълнени от състрадание сърца и заговаряха с ободрителни думи насядалите край пътя нещастни бежанци. Видях тези мъже с благородни сърца да изпразват раниците си от хляба, който носеха, в полите на умиращите от глад български жени и деца, въпреки че с това те самите оставаха без храна, без ни най-малка представа кога ще могат да се нахранят. Аз ги наблюдавах как с безгранично търпение ровеха навътре в дълбоките си джобове, за да намерят няколко дребни медни монети, които са спестявали за ракия и тютюн или може би да ги занесат в къщи на своите малки деца в някоя скромна колиба на далечна Русия – и вместо това те ги подаряваха на изтощените деца на бежанците с някоя престорена шега, с която се опитваха да прикрият сълзите си….“

Какво е направил Макгахан за българите описва Симеон Радев в негова кореспонденция от 27 януари 1926г. като пълномощен министър във Вашингтон до министър-председателя Андрей Ляпчев:

„На 9 юни в навечерието на Берлинския договор Макгахан почина в Цариград от тифус. Смъртта му предизвика голяма скръб в Англия. Вестниците писаха, че той бе апостола и пророка на българите. Някои изказаха убеждение, че в свободна България всеки град ще издигне паметник на Макгахан. Мисълта, че Макгахан ще се счита от българите за светец е била толкова разпространена, че в неговата биография, поместена в една американска енциклопедия, се казва, че в българските църкви се служи всяка година панахида за него. Популярността на Макгахан е била грамадна и между русите. Пиърс пише, че Скобелев ридал като дете над безжизненото тяло на благородния млад американец.“

Няма да забравим героите, дали живота си за нашата свобода. Съмнявам се, че днешните политически и исторически спекуланти биха последвали примера им, за да помним и тях.

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, БЪЛГАРИ!

Ивелин Николов